ГЛОБАЛИЗАЦИЯ И ОБУЧЕНИЕ ПО ИДЕНТИЧНОСТИ

Доц. д-р Борислав Георгиев

Речниците свързват термина “глобализация” с индустрията. Collins Cobuild English Dictionary например (който ни помага да научим истинския английски, като “истински” е подчертано в речника) в обичайния за него непринуден стил пише, че когато индустрията се глобализира или е глобализирана, компаниите от една страна се свързват с компании от други страни с оглед да правят заедно бизнес. Глобализация на индустрията изглежда е първото устойчиво словосъчетание, в което опорна дума е терминът “глобализация”. Има и още едно, съдържащо същия корен - глобално затопляне. Глобалното затопляне звучи по-скоро зловещо: снеговете на Северния и Южния полюс започват да се топят и скоро над водата остава да стърчи само Еверест – както е в онзи не особено сполучлив по моему филм на Кевин Костнър – “Воден свят”. Дали поради глобалното затопляне или по друга причина думи като глобализация или като глобален започват да звучат по-скоро апокалиптично и дори медийно апокалиптично.
Същевременно когато заговорим за глобализация от гледище на езиковата антропология, няма как да не се сетим за глобалното село на Маршал Маклуън: Във века на електричеството – казва той – светът става не по-голям от едно село. Ето защо освен с индустриализацията на света (което май че е вече отживяла времето си стратегия) аз свързвам термина “глобализация” преди всичко с безпроблемното движение на глобалния информационен поток в света. Желанието и дори страстта да научиш нещо повече, да знаеш нещо повече от другите е основната движеща сила на глобализационния процес в неговите културни измерения. CNN например коренно промени представите на хората за медии (а и за света) в началото на 90-те години на ХХ век, когато излъчваше live войната в залива. Киното не закъсня и на свой ред се „CNN-зира” до такава степен, че когато на 11 септември 2001 медията отново излъчваше live терористичната атака срещу кулите близнаци, мнозина първоначално сметнаха, че се излъчва поредният холивудски катастрофичен филм. Обратният ефект на казуса „Войната на световете”, когато през 30-те години на ХХ век в Щатите реалистично поставената радио пиеса по романа на Уелс под формата на радио репортаж бива възприета за наистина случващо се и предизвиква масова паника всред населението.
Към края на века широко разпространение в света придоби и интернет, като днес интернет медиите сериозно застрашават класическите медии като телевизията най-вече.
Световният информационен поток днес тече предимно на английски и поради това много хора смятат, че терминът “глобализация” е всъщност евфемизъм на нещо, което преди петнайсетина години наричахме “американизация”. Символ на американизацията (глобализацията?) стана Coca Cola, от която – според партийната пропаганда у нас по време на Виетнамската война – американските агресори (днес – рейнджъри) са напиваха по-лошо, отколкото със скоч, бърбън или бира. Е, днес поне знаем, че Coca Cola е безалкохолно питие. Благодарение на глобализацията.
Идентичността (т.е. самоличността) за мен преди всичко е полицейско понятие. Затова може би смятаме, че ако наречем самоличността “идентичност”, ще лишим думата от полицейския й привкус. Самоличност – полицейски дискурс, идентичност – философски дискурс. Всуе! Ето защо за мен проблемът за идентичността е неприятен или по-скоро досаден проблем (както е впрочем с всички прояви на полицейщината).
Проблемът с идентичността възниква именно по полицейски причини: да се установи точно кой си и какъв си и дали всъщност си този, за когото се представяш. Един вид навлизане в личното ти пространство и поглеждане отвъд маската (ако сме юнгианци) или отвъд социалното ти лице (ако сме привърженици на антропологичната лингвистика). В Евангелието по Св. ап. Матей се съдържа забележителен епизод със Св. апостол Петър: Малко по-сетне се приближа ония, които стояха там, и казаха на Петра: наистина и ти си от тях [от последователите на Иисуса Галилееца], защото и твоят говор те издава (Мат.26:73).
Интересна за полицията е историята на личността ти и Наполеоновият висш чиновник Жозеф Фуше измисля досието в съвременния му вид. Историята с досиетата е всъщност позитивистичен проект, пряк извод от “кристалната детинска мечта” на Лаплас: ако е възможно всички данни от миналото да се подредят и обработят, ще може с голяма точност да се предскаже какво ще се случи по-нататък: ако знаем всичко за твоето собствено минало, лесно ще предвидим как ти за в бъдеще ще постъпваш в един или в друг случай.
Полицейският въпрос “Кой си ти?” за съжаление (или за щастие) става и философски, ако под “философия” разбираме всяка метапозиция на човека по отношение на заобикалящите го реални и виртуални светове. Въпросът става философски именно поради глобализацията: глобалното село предполага съвършено нова ситуация, в която държавите стават махали, нациите – родове и т.н. Идентичността става проблем на оразличаването (цитираният в началото речник казва, че идентичността на човек или на място са онези техни характеристики, които ги оразличават от другите). На пръв поглед в оразличаването няма нищо лошо, защото така човек опознава света: първоначално всичко му изглежда еднакво, след това започва да различава разни неща в него (да разчленява континуума, да го „артикулира”) и когато ги е опознал в достатъчна степен, им дава наименование. Лошото настъпва тогава, когато насила трябва да установяваме различия между неща, за които ние по традиция (или по навик) мислим, че са еднакви. Така например около триста ученици в седми клас трябваше да установят в тест по български език постулираната аксиоматична разлика, че “красиво” и “добро” не са синоними, защото между естетиката и етиката няма причинно-следствена връзка (красив, следователно добър), и за мой най-голям ужас те я установиха, въпреки че приказките (и старите, и съвременните) казват общо взето обратното: Люк Скайуокър и Принцеса Лия (sic!) от Джордж-Лукасовата сага Star Wars са преди всичко красиви (което значи “и добри”, нищо че на моменти принцесата заприличва на комсомолски оргсекретар); а когато е налице разминаване между тези две характеристики, в приказките обикновено се казва следното:…една красива, но жестока принцеса...
     Проблемът с идентичността се състои в това, че е възможно да се обучаваме на идентичност и глобализацията, започанала според мен още от Гутенберговото откритие, улеснява в значителна степен обучението.
От ІХ век насам българите се обучаваме на християнска идентичност.
От ХІХ век насам се обучаваме и на българска национална идентичност (“Болгарино, знай своя род и език…”), макар че в какво точно се изразява тя, никой не е успял убедително да покаже и да докаже. Дори бестселърът “Защо сме такива” не прави това, защото “такива” до края си остава “такива”, от което възниква закономерният въпрос А какви “такива”?, и това предполага отговор, че българите сме такива, каквито сме – твърдение, очевидно тавтологично, нарушаващо постулата за количеството информация, което трябва да се предава в комуникацията. Ако германецът е подреден и педантичен, ако италианецът е лаладжия и любовник, какъв всъщност е българинът? Изглежда, че ако еднословно трябва да назовем отличителния белег на българската идентичност, трябва да изберем думата… “мимикрия”. Българинът (наравно и дори по-добре от евреите) умее да се слива с околната чужда среда, за да оцелее и преуспее, и за това има многобройни примери. Да вземем моя колега В. А. Той е родом от място, известно със своя характерен диалект, и идвайки в София, вече беше успял да изчисти всичко диалектно от своя говор и не проявяваше характерната диглосия официално/домашно. Години по-късно беше успял сериозно да впечатли англичаните и с английския си, сътворявайки каламбур, за който и те не биха се сетили: на въпрос от тяхна страна каква е неговата оценка за един британски проект, той им отговоря: It’s UK!
Но за каква национална идентичност може тогава да става дума, след като основна черта на българската национална идентичност е липсата на идентичност, в общоприетия смисъл на тази дума. Можем, разбира се, да намерим метафори, които приписват ясно артикулирана идентичност – посредник, трикстер, мост върху бушуваща вода, но те пак опират до невероятната приспособимост и издръжливост на българина. Ако от гръцкия пантеон трябва да изберем божество, емблематично за българската национална идентичност, това непременно трябва да е Хермес – вестителят и психопомпът.
Да не говорим пък, че през ХІХ век българите сме били в типична марктвенска ситуация (когато европейците за пръв път стъпили на американския бряг, в парадоксалния поглед на Марк Твен индианците им казали “Хайде бе, от кога чакаме да ни откриете!).
Горе-долу по същия начин и ние сме били открити. Първо се открива (?!?) за Европа българският език, установява се, че Светите братя са превели богослужебното последование на старобългарски език, след което започват да се изучават и придобиват останалите черти на българската национална идентичност.
Но като изключим езика, какво друго на Балканите прави от мене българин, а не сърбин, македонец, грък, турчин, албанец? Вярата - възмутено ще добавят мнозина! Така е. Кръгът се стеснява, но все пак остава да се оразлича от македонеца, сърбина и гърка. Приемам, че българи и македонци имаме една и съща идентичност (според мен македонците днес са в гореописаната ученическа ситуация за разграничаване между “добро” и “красиво”, където трябва да потвърдят постулираната разлика, че имат национална идентичност, различна от българската) и все пак остават сърбинът и гъркът. Там, където най-страшната псувня стига до майка, е българска земя, а там, където най-страшната псувня стига до Бога, е сръбска земя (това е common-sense разграничението къде живеят българи и къде – сърби). Отново опираме до езика. Очевидно е, че ако искаме да привлечем други фактори освен езика, които формират националната идентичност, трябва да вдигнем летвата по-високо. И да заговорим за балканска идентичност или дори за ориенталска идентичност (типичната възрожденска “българска” архитектура можем да я видим не само по целите Балкани, но дори и в Близкия изток). Обаче не приемаме да мислим за себе си като за “ориенталци”, въпреки че ориенталците са спасили античната култура, измислили са арабските цифри, алгебрата, алгоритъма, и т.н. и въпреки че типичният Западен Човек с основно житейско мото “Времето е пари” за нас, които убиваме времето си, е твърде скучен, защото не е купонджия в нашия си смисъл.
     “Вдигането на летвата” вече е опит за по-глобално мислене. По-глобалното мислене обаче в по-голяма степен съответства на фактите. Когато говорим за българския език например, ние забравяме такива факти, че той е част от едно езиково семейство, че той принадлежи и към т. нар. Балкански езиков съюз. Всичко това говори по-скоро в полза на регионалната, а не на националната идентичност. Така или иначе в рамките на Османската империя ние сме били едно общо население – християни, “рая” – и в продължение на векове сме придобивали обща християнска и езикова идентичност: още преди да имаме независима наша църква и наша си държавна администрация, започваме да се грижим за това какъв да бъде българският на бъдещата българска държава, в чието възстановяване никой не се съмнява.
        Не бива безкрайно да се оплакваме, тревожим и дори да се фрустрираме от факта каква е нашата християнска идентичност (и да правим мисловни гимнастики от рода на “какви би станало, ако княз Борис беше приел християнството от Рим, а не от Цариград), защото няма нищо за оплакване, а трябва да извлечем ползите от него. Налице е всъщност един микро-Европейски съюз, стига балканците да си признаем някои очевидности и да не забравяме, че през ХІХ век Великите сили са действали по метода “Разделяй и владей”. Въпросът всъщност се свежда до това дали ще възприемем за себе си провинциалната гледна точка на Алеко Константинов или космополитната гледна точка на Горан Брегович (Хей, вие другите – достойни ли сте за нас, балканците). И дали ще приемем или ще отхвърлим валидността на една такава оценка като прости-австрийци-един-пирон-не-се-сетили-да-забият. Е, ми да! Моята организация на пространството ми предписва да е нормално на стената да има пирон, където да си закача нещата. Щом за мен тази организация е добра, това е достатъчно основание да настоявам върху нея въпреки възможните иронични усмивки.
     Краят на ХХ век ни предложи да се обучаваме и на други идентичности. След като вярата в националната идентичност (има ли я, няма ли я) беше силно разколебана, на сцената се появиха други идентичности, далеч по-привлекателни и по-неангажиращи от националната. А и по-клюкарски.
    След 1989 г. за пореден път след Възраждането възникна проблемът с православната ни идентичност. На мнозина тя не се хареса, защото е твърде селска, а православното духовенство разхожда по белия свят библейските си бради. Виж - папата е нещо друго. За Далай Лама – да не говорим. А пък от езика, използван в православния храм, нищо не може да се разбере – мънкане някакво. А проповедта е всъщност някакво морализаторско говорене със сериозно влияние от “Наръчник на партийния (или комсомолския) агитатор”.
И колкото млади богослови да ни внушаваха от екрана, че е прекрасно да сме православни и колкото самите те да бяха прекрасен съвременен образ на това, ние някак си не възприехме и не научихме стопроцентово православната си идентичност. А май че и никога не сме я приемали стопроцентово – да си спомним за униатите.
     След това възникна проблемът с далеч по-сериозната социална идентичност. Беемвето, подвижният телефон за дълго останаха дамгосани в нашето културно пространство, защото бяха атрибути на определена социална идентичност. Една колежка намира(ше) за абсурдно да си в претъпкан автобус и да говориш по мобилния си телефон! Всеки позамогнал се или лесно забогатял мъж (а по-късно и жена) смяташе тези артефакти за неотменен атрибут на своята нова бизнес идентичност и първото нещо, което правеше, беше да се снабди с тях.
     Оказа се, че съществува и сексуална идентичност. Жените изведнъж публично поискаха от мъжете да се държат и в обществото, и в леглото като истински мъже. Мъжете на свой ред поискаха същото от жените. Заговори се и за хомосексуална идентичност, което хвърли в допълнителен ужас най-вече мъжете, защото взе да става ясно, че съвременната мода като че ли се управлява от хора с хомосексуална ориентация… Понятието „хомофобия” стана водещо. Ха, сега, облечи се като манекените на Версаче, де! А когато сексуалната идентичност се омеша със социалната, нещата придобиха гротесков вид: спомняте ли си вица “Какъв гей си, щом нямаш вила в Драгалевци и луксозна кола? – Ти си просто обикновен педераст”. Или една от най-често употребяваните стратегии при гей свалките: две категории хора безусловно пробиват в съвременния свят: евреите и гейовете - ти определено не си евреин. Едно време хомосексуалният човек беше човек от втора ръка, обитаващ предимно уличните тоалетни. Сега "обратният" е пак "обратен", но също така и педераст, и гей (веселяк, де; церемониалмайстор), който мисли себе си като “Първокласен Човек” (сп. "Егоист", №27, април 1999), защото има тяло в древногръцки стил и приход над 1000 DEM месечно като програмист, тъй като е в началото на кариерата си. Освен това има умопомрачителната способност да вижда красивото (поради което е педераст) и не е на този свят, за да учи някого си на търпимост.Поредният шок за обществото беше изобретяването на понятието „метросексуалност”. Метросексуалният мъж е мъж, който прекарва дълги часове във фитнеса, в сауната, в салоните за красота, във фризьорския салон, който отдалече ухае на екзотични аромати, действащи като афродизиаци, и който в крайна сметка придобива някои външни белези на хомосексуално ориентирания мъж, като в крайна сметка си остава straight (или str8, ако предпочитате) .
         Все пак обаче възрастовата идентичност като че ли се оказва основополагаща за общества и култури като нашата.
През 1985 г. френският лингвист Клод Ажеж (Claude Hagège) въвежда термина "биолект”, с който той обозначава тип говорене, обусловен от възрастта и пола на човека. Терминът обаче не получава особена популярност в науката, а най-изследваният проблем при биолектите се оказват т.нар. “мъжки” и “женски езици”, защото това е проблем, известен още от предисторическите времена. Разбира се, през ХХ век внимание най-вече се обръща върху женските езици във връзка с феминистичните настроения всред интелектуалците и най-вече всред интелектуалките.
Независимо от факта, че първият аспект от изследването на биолектите остава по-скоро затъмнен и че самият термин “биолект” остава по-скоро непопулярен, проблемът с различното говорене на различните поколения носители на един и същ език е налице и той поражда немалко проблеми. Този проблем не би бил толкова сериозен, ако той не беше белег за нещо по-голямо – за несекващото неразбирателство, за несекващата “студена война” между представителите на различните поколения. Ние обикновено твърдим, че не разбираме децата си и те обикновено твърдят, че не ни разбират. Взаимното разбиране е по-скоро изключение отколкото принцип. Ние обикновено не харесваме това, което те харесват; пулим се пред възклицанието „яко” и установяваме, че това, което е „яко”за тях, обикновено не е „яко” за нас, ако изобщо сме склонни да употребим това възклицание. От друга страна обаче, забелязва се известна цикличност в наименованията на някои явления, характеризиращи живота на различните поколения: родените в началото на 50-те години ходеха по купони; родените в началото на 60-те организираха терени, сега отново се ходи по купони, а “терен” означава вече съвсем друго.
Когато различните поколения са носители и на различни ценностни системи (както е в България) нещата се усложняват още повече. Нашите деца не знаят какво е “чавдарче”, “пионер” или “комсомолец”. Не знаят какво е “комсомолско събрание” и ЗКПЧ. Не разбират патоса, с който родителите им разказват бригадирски спомени или спомени от “военното”. Същевременно за нас “трева” в преносна употреба е все още синоним на опиат (малцина мои връстници биха казали “дрога”) и когато чуем някой по медиите да проповядва известна толерантност към “тревата” и нулева толерантност към дрогата, се хващаме за главите и се питаме накъде върви светът, като прогнозираме сигурен скорошен апокалипсис. За мнозина от нас графитите са просто цапаници и на “тия калпазани трябва веднъж за винаги да им се забрани да драскат по стените”.
Коя е основата на неразбирателството? Тя се състои в това, че по-младите гледат сравнително добронамерено на света и желаят сътрудничество (т.е. равнопоставеност) с по-възрастните, а една немалка част от по-възрастните желаят да упражняват власт върху по-младите, намирайки основания във все по-изчезващия патерналистичен модел на света, в който по-възрастният има власт по право. Когато това сътрудничество им бива отказвано, по-младите образуват нещо като езотерична група, формират своя субкултура и по този начин изолират по-възрастните. Изолирането най-напред се извършва на словесно равнище. Симптомите на изолирането са ясни: представителите на различните поколения започват все по-трудно да установяват словесна връзка помежду си, по-възрастните имат усещането, че по-младите започват да говорят с тях на “различен език”, а контекстите, в които се разполага дори само едно изказване, най-често взаимно се изключват. А всичките тези симптоми, взети с положителен знак, осигуряват успешно разбиране.
Толкова ли е трудно – ще попитате – представителите на едно поколение да научат езика на другите поколения? Всъщност изучаването на езика на по-възрастното поколение е институционализирано: най-напред този език се изучава в семейството, а след това в училище и това е типична проява на властова позиция на по-възрастните спрямо по-младите. Обратното обучение не е предвидено, а за някои то е и немислимо. И правилно. Защото тези, които искат да научат езика на по-младите, всъщност не го научават истински, понеже се сблъскват с по-големия проблем: зад всеки тип говорене се крие определен модел на света. Всеки може да научи значенията на стотина “младежки” думи и да научи папагалски да ги употребява, но въпреки това той ще говори различно в сравнение с по-младите, защото не е усвоил модела на света, който стои зад този тип говорене. А всъщност конфликтното място в “диалога” между поколенията се оказват оценките, които се проява на различни ценностни системи, а те пък, от своя страна, са проява на различни модели на света.
Възможно ли е разбирателството в такъв случай? Възможно е, като се приемат за факт различията, които не се отнасят до категориите “добро” и “зло”. Същевременно всички – и млади, и възрастни - трябва да бъдат проникнати от идеята за диглосния човек и от идеята за превключване на кода, която гласи, че човек трябва да владее повече от един начин на изразяване и във всеки момент да избира точно този, който би му донесъл по-скоро успех, отколкото неуспех. Както младите трябва да се въздържат от типичния си начин на изразяване, когато общуват с по-възрастни, така и по-възрастните трябва да се въздържат от своя си начин на изразяване, когато общуват с по-млади. Тук най-малко става въпрос за въздържане от употреба на т. нар. “нецензурна лексика” (както обикновено се възприема тази препоръка), а по-скоро става въпрос за въздържане от определен род скептични или дори цинични (във философския смисъл) оценки на действителността. У нас все още слабо се владее изкуството на перифразата, която позволява да се каже всичко по приемлив за събеседника начин.
Езикът ми е български, речта ми е креолска – така една моя студентка обясни какво става с нейния собствен начин на изразяване (а всъщност и с езика на младите – както обикновено се казва) в своето прекрасно есе “Непоносимото битие на езика”, с което (струва ми се) спечели доста престижна награда.
Каква е тази креолска реч? Става въпрос за научна метафора. Най-напред се появява пиджинът – смесица от английски и местен език, който се е говорил по пристанищата извън Европа. След това се раждат деца, чийто роден език става тази амалгама между английски и местен език. Когато това се случва, пиджин езиците започват да се наричат “креолски”. Във века на глобалното село не е необходимо да си се родил в голям пристанищен град, за да говориш креолски език или дори пиджин.
Забележителното обаче е, че във въпросното есе се твърди, че речта е креолска. А можеше да се твърди, че е пиджин. Но това би предполагало, че владеенето на английски не може да мери ръст с владеенето на родния език. Докато гледната точка “речта е креолска” предполага точно обратното: че човек може еднакво добре да се справя и с родния си език, и с английския (или с всеки друг език, различен от родния).
     Моето поколение също учеше чужди езици. Принципно погледнато, дори учеше повече и по-разнообразни езици. Английски и руски, например. Като изключим завършилите езикови гимназии, повечето от нас останаха на равнище “речта ми е пиджин”. Защо се получаваше така? Защото беше предвидено западният език да се овладява само като система и структура, но не и като основен носител и изразител на определен модел на света. Преди десетина години ми се случи да си общувам с двама млади колеги берлинчани. Единият без никакви затруднения се изразяваше и общуваше на английски, докато другият знаеше много за английския, но предпочиташе да мълчи. Два дена по-късно стана ясно, че свободно изразяващият се на английски колега е от бившия Западен Берлин, а другият – от бившия Източен Берлин. И колкото да му беше мъчно, от време на време на бившия източноберлинчанин му се налагаше да говори на руски, за да може да изговори това, което има да каже.
     Креолизацията на речта предполага съвместяване на най-малко два модела на света. Пиджинизацията на речта предполага боравенето само с един модел на света и създаването върху неговата основа на идеализиран, митологичен модел на “другия” свят, който (най-често) има твърде малко общо с действителния. Паралелното владеене на два модела на света прави човека в по-голяма степен прагматик. Митотворчеството по отношение на другия модел на света прави човека в по-голяма степен идеалист и романтик.
Какво следва от всичко това? Разбирането е лингвистична категория. В основата на всеки конфликт лежи неразбиране. В основата на конфликта между поколенията също стои неразбиране. Нека изброим условията, които трябва да бъдат изпълнени, за да се стигне до разбиране. На първо място трябва да съумееш да установиш словесна връзка със събеседника си. На второ място трябва да взаимно да установите дали говорите един и същи език. И на трето място трябва да разполагате това, което се казва в разговора, в един и същи контекст. Дори когато само едно от тези изисквания не бъде изпълнено, се получава неразбиране. Очевидно е, че моделът на света играе главната роля и в трите условия. Най-очевиден е той по отношение на условието “контекст”, а най-малко очевиден - по отношение на условието “установяване на словесна връзка”. Защото смятаме, че начинът, по който мислим и обозначаваме самите себе си и мястото, което заемаме в семейството и обществото, няма нищо общо с модела на света. А е тъкмо обратното и изразът “патерналистичен модел на света” красноречиво подкрепя това твърдение. Ние желаем да упражняваме власт върху младите, а не да си сътрудничим с тях, като се позоваваме върху житейския си опит. Те, от своя страна, ни го “връщат”, със своя по-широк свят (в сравнение с нашия), като по този начин компенсират липсата на житейски опит. Изгражда се стратификация, по-стабилна от всички останали стратификации, където преминаването от един страт в друг по очевидни причини е невъзможно. За биолекти говорим, все пак.
Нека не забравяме обаче, че изолирането на отделните “-лекти” може да съществува само в лабораторни условия. В действителност говоренето на всеки човек е функция от неговия биолект, социолект, символолект, етнолект и политиколект.
Съществува и друга гледна точка: в конфликт влизат не различните поколения, а носителите на различни модели на света, като възрастта в този случай не играе никаква роля. Тази гледна точка е твърде примамлива, но дори и в общността от носителите на един модел на света е валиден принципът “старото си е старо и по ги разбира тия работи” – т.е. отново стигаме до проблема за възрастовата йерархия и до проблема за сътрудничеството и за властта.
     Постепенно стана ясно и друго нещо: че можем да си напазаруваме идентичност и да сменяме идентичностите си според околната среда. Решавам, че в този период от живота си аз съм еди-какъв си, защото така ми харесва, изучавам чертите на желаната от мен идентичност и…сменям имиджа си, както се изразяват жонгльорите с идентичности. Започвам да се обличам по определен начин, научавам езика на желаната от мен идентичност - изобщо, сливам се с избраното от мен околно пространство. Интернет значително ускори пазаруването на идентичности. Сайтовете за запознанства и чатовете са идеалната територия, на която човек може да си измисля всякакви идентичности и да се прави на каквото си пожелае. Процесът започна да излиза извън контролируемите рамки и затова положението беше канализирано чрез създаването на т. нар. „социални мрежи”, в които задължително „снемаш идентичността си”. Една от най-популярните – facebook.com, иска от тебе да споделиш пола си, възрастта си, семейното си положение, сексуалната си ориентация, вероизповеданието си и – забележете – политическите си възгледи. Разбира се, спокойно можеш да пропуснеш някои от тези точки, но все пак са интересни параметрите, по които един човек придобива информация за друг.
А може би идентичността се свежда само до имиджа и под повърхността на имиджа ние си оставаме все същите? Руският писател Виктор Пелевин казва в „Generation П” чрез устата на Че Гевара, че идентичността е поредната интелектуална измишльотина, възникнала във връзка с рекламата и с политическия маркетинг, която цели да подмени същността ни на естествени хора, които вършат това, което е полезно и приятно за тях, без да размишляват върху своите идентичности.
Глобализацията може би е процес, в който нуждата да избираш идентичност отпада – бъди такъв, какъвто си; бъди естествен; не се прави на някого другиго, защото светът е шарен и иска шарения. Ето защо “глобализиране” според мен е синоним на “цивилизоване”.
8 юни 2008 г.

Статията ще бъде публикувана в кн. 2 сп. "Литературата" (В. Стефанов, гл. ред.)